Честита баба Марта

Тичаща и запъхтяна, едва се качих на трамвая като трудно се проврях под ръката на доста едра дама, която се държеше с дясната си ръка за металната пръчка пред първата врата на мотрисата. С лявата си ръка тя притиска­ше под мишницата си красива, не много обемиста кожена чанта, а лицето ù, някъде много над мене, се губеше в яката от сребриста кожа. Цялата тя с нищо не показваше, че ме забелязва или поне, че е усетила усилията ми да се провра под ръката ù, за да премина зад нея и да отворя място на другите, които тичаха да хванат трамвая. Но тя не помръдна и те се втурнаха към втората врата. Място имаше, не много, разбира се, но се наместихме и аз, и тези, които се качиха след мене.
     Две спирки по-късно на стъпалата на предната врата се качи мъж на средна възраст, който крепеше с едната си ръка рамка за велосипед на рамо, а в другата – полупразна пластмасова чашка с кафе. Засече ни светофарът и това даде възможност на мъжа спокойно да допие последните глътки от кафето. Настани по-удобно велосипедната рам­ка на рамото си и се огледа. Когато спря погледа си на дамата с кожената яка, тя, без да го гледа, извърна лицето си, сви го в гнуслива гримаса, рязко ме избута, разбута две двойки зад мене и мина по-назад. 
     Мъжът огледа всички ни поред, огледахме го и ние: на главата с плетена шапка с неустановен цвят, небръснат, с черни святкащи очи, правилен нос, вирната брадичка под малка уста с червени изрязани устни. Въпреки студе­ния вятър износеното му зимно палто беше разкопчано и се виждаше дебел пуловер от боядисана домашна вълна, измачкани, протрити, но чисти панталони, стари очука­ни обувки, отдавна не видели боя. Ръката, с която крепе­ше рамката, е с дебели, по-скоро подпухнали напукани пръсти, с изпочупени нокти. Изведнъж мъжът прехвърли празната чашка в другата си ръка, отвори пеша на палтото и от вътрешен джоб извади мартеница. 
     – Заповядай, госпожа, – каза ми той – утре е първи март, започва женски месец, с женски празник, а вие же­ните заслужавате да ви уважи човек, и не само своите… Всяка жена е майка или баба. Всяка истинска жена… – натърти той. 
     Гласът му беше звучен, мек, очите му се присвиха в ъгълчетата, устните му се разтегнаха в усмивка. Разгово­рите около нас спряха, чуваше се само неговият глас, по­чувствах се неудобно. 
     – Но защо, моля ви… 
     – Вземете, госпожа. Като ви гледам, вие сигурно сте и майка и баба… Защо да не ви пожелая нещо хубаво, да сте жива и здрава и всичките ви деца да са живи и здрави. 
     – Вземете, вземете – неочаквано се намеси жената с кожената яка – вземете… Сега ще ви поиска и пари да му дадете… 
     – Пари ли? Че кой говори за пари, ма… – Той се втрен­чи в нея, а тя заби погледа си в прозореца. – А-а-а, вие си­гурно заради това – прехвърли пластмасовата чаша в сво­бодната си ръка, смачка я и я пъхна в джоба си… – Всичко ли правите за пари, бе, госпожа? Никога ли никой не ви е направил нещо приятно без пари… На мене ми се иска от време на време да направя нещо хубаво и ето сега – ей така, просто заради българската ни Баба Марта, съм се запасил с мартениците. Вярно е, евтини са мартениците, ама ги раздавам на жените, дето още могат да се усмихват – после ме погледа и добави – и да се изчервяват… 
     Разтвори палтото си и започна да вади мартеници. 
     – Заповядай, госпожа, дано ти донесе радост – подаде на жената зад мене, после на друга, на трета…, но не по­сегна нито веднъж към жената с кожената яка. Жените се разшумяха, заусмихваха се, благодаряха, някои дори си ги подпъхнаха веднага под часовниците, закачиха ги на дръжките на чантите си. Една от тях поясни: 
     – Не ги слагайте сега – не е на добро. Утре се слагат, на първи, да не им се вземе силата. 
     Мъжът широко се усмихна: 
     – Право казва жената, утре ги сложете.
     Наближихме спирката и той се приготви да слиза, но преди да скочи от стъпалата надникна в кабината на ватманката и ù подаде мартеница: 
     – Вземи мила, да знаеш, че поне един човек днес ти се е усмихнал. Да си жива и здрава! – и пъргаво скочи на островчето с велосипедната рамка в ръцете си. 
     В бързината да се качат на трамвая някой от чакащите на спирката закачи шапката му и тя се заиплъзва. Преди да я нахлупи отново до веждите си, изпод нея се показаха гъсти бели кичури коса. 
     Жената с кожената яка помръдна с рамо и процеди: 
     – Много станаха лудите, крайно време е да ги приби­рат… 
     Но гласът ù увисна самотeн.


Разказът е от книгата
РАЗМИНАВАНЕ (2016)