Тичаща и запъхтяна, едва се качих на трамвая като трудно се
проврях под ръката на доста едра дама, която се държеше с дясната си ръка за
металната пръчка пред първата врата на мотрисата. С лявата си ръка тя притискаше
под мишницата си красива, не много обемиста кожена чанта, а лицето ù,
някъде много над мене, се губеше в яката от сребриста кожа. Цялата тя с нищо не
показваше, че ме забелязва или поне, че е усетила усилията ми да се провра под
ръката ù, за да премина зад нея и да отворя място на другите, които тичаха
да хванат трамвая. Но тя не помръдна и те се втурнаха към втората врата. Място
имаше, не много, разбира се, но се наместихме и аз, и тези, които се качиха
след мене.
Две спирки по-късно на стъпалата на
предната врата се качи мъж на средна възраст, който крепеше с едната си ръка
рамка за велосипед на рамо, а в другата – полупразна пластмасова чашка с кафе.
Засече ни светофарът и това даде възможност на мъжа спокойно да допие
последните глътки от кафето. Настани по-удобно велосипедната рамка на рамото
си и се огледа. Когато спря погледа си на дамата с кожената яка, тя, без да го
гледа, извърна лицето си, сви го в гнуслива гримаса, рязко ме избута, разбута
две двойки зад мене и мина по-назад.
Мъжът огледа всички ни поред,
огледахме го и ние: на главата с плетена шапка с неустановен цвят, небръснат, с
черни святкащи очи, правилен нос, вирната брадичка под малка уста с червени
изрязани устни. Въпреки студения вятър износеното му зимно палто беше
разкопчано и се виждаше дебел пуловер от боядисана домашна вълна, измачкани,
протрити, но чисти панталони, стари очукани обувки, отдавна не видели боя.
Ръката, с която крепеше рамката, е с дебели, по-скоро подпухнали напукани
пръсти, с изпочупени нокти. Изведнъж мъжът прехвърли празната чашка в другата
си ръка, отвори пеша на палтото и от вътрешен джоб извади мартеница.
– Заповядай, госпожа, – каза ми той
– утре е първи март, започва женски месец, с женски празник, а вие жените
заслужавате да ви уважи човек, и не само своите… Всяка жена е майка или баба.
Всяка истинска жена… – натърти той.
Гласът му беше звучен, мек, очите
му се присвиха в ъгълчетата, устните му се разтегнаха в усмивка. Разговорите
около нас спряха, чуваше се само неговият глас, почувствах се неудобно.
– Но защо, моля ви…
– Вземете, госпожа. Като ви гледам,
вие сигурно сте и майка и баба… Защо да не ви пожелая нещо хубаво, да сте
жива и здрава и всичките ви деца да са живи и здрави.
– Вземете, вземете – неочаквано се
намеси жената с кожената яка – вземете… Сега ще ви поиска и пари да му
дадете…
– Пари ли? Че кой говори за пари,
ма… – Той се втренчи в нея, а тя заби погледа си в прозореца. – А-а-а, вие
сигурно заради това – прехвърли пластмасовата чаша в свободната си ръка,
смачка я и я пъхна в джоба си… – Всичко ли правите за пари, бе, госпожа?
Никога ли никой не ви е направил нещо приятно без пари… На мене ми се иска от
време на време да направя нещо хубаво и ето сега – ей така, просто заради
българската ни Баба Марта, съм се запасил с мартениците. Вярно е, евтини са
мартениците, ама ги раздавам на жените, дето още могат да се усмихват – после
ме погледа и добави – и да се изчервяват…
Разтвори палтото си и започна да
вади мартеници.
– Заповядай,
госпожа, дано ти донесе радост – подаде на жената зад мене, после на друга, на
трета…, но не посегна нито веднъж към жената с кожената яка. Жените се
разшумяха, заусмихваха се, благодаряха, някои дори си ги подпъхнаха веднага под
часовниците, закачиха ги на дръжките на чантите си. Една от тях поясни:
– Не ги слагайте сега – не е на
добро. Утре се слагат, на първи, да не им се вземе силата.
Мъжът широко се усмихна:
– Право казва жената, утре ги
сложете.
Наближихме спирката и той се
приготви да слиза, но преди да скочи от стъпалата надникна в кабината на
ватманката и ù подаде мартеница:
– Вземи мила, да знаеш, че поне
един човек днес ти се е усмихнал. Да си жива и здрава! – и пъргаво скочи на
островчето с велосипедната рамка в ръцете си.
В бързината да се качат на трамвая
някой от чакащите на спирката закачи шапката му и тя се заиплъзва. Преди да я
нахлупи отново до веждите си, изпод нея се показаха гъсти бели кичури
коса.
Жената с кожената яка помръдна с
рамо и процеди:
– Много станаха лудите, крайно
време е да ги прибират…
Но гласът ù увисна самотeн.
РАЗМИНАВАНЕ (2016)